28/10/2024
На 9 ноември,11.30 ч,жената с голямо и чисто сърце, Родолюбец
и Будител - Алтъна ще бъде наш гост!
Torrejon de Ardoz, c/Salvador Allende 7, Centro cultural Las Fronteras
Очакваме ви!
ОТКРАДНАТО ЩАСТИЕ
Най-мъчително на тая земя се чака хубавото. А най -самотно е сърцето, дето не умее да чака. В нетърпението
и отчаянието си то не усеща любовта. И не знае, че тоя,
дето го обича, ще е с него и кога е далеко от него. През
девет планини в десета да е, сърцето му пак ще го милее.
Пък самотията все иде по мръкнало, като неканена
гостенка. Събува си обущата, сяда на софрата, рони ти
комата, от стомната ти пие. Сетне си делите студената
постеля до утринта. Зъзнете заедно и питате съдбата не
можеше ли друго да отреди. Узнала беше всичкото туй
Цвета отдавна. Минала беше под венчило, ала самотно и`
беше. Нямаше обич в сърцето и. Примиреност се беше `
приютила в него, откакто баща и я даде на Драгни, че `
заможен бил. Цял живот добитък гледал, той сам се бе
превърнал в добиче – тъй равнодушно гледаха очите му.
А и друго имаше: пето лято изкарваха заедно, рожба си
нямаха. Злите езици в Калофер, где живееха, не спираха
да я одумват край портите. Разправяха, че яловата
Драгневица малинови листа вари, кръв от черна кокошка
пие и с огън нарича челяд да завъди. То вярно, какво ли не
правеше невестата, но напразно. Не трепваше живот в
утробата и. Вбесен, че не е орисан да стане баща, Драгни `
пиеше и биеше жена си. Тя мълчеше, само през
насълзените и очи прозираха болка и тъга. Или пък беше `
животът, дето я поглеждаше с крайчеца на очите си?
Похабяваше се нежната и хубост от ден на ден, но Цвета `
стискаше зъби и все заспиваше с надеждата да зачене и
майчица да се усети като дружките си. Не знаеше милата,
че не и бе писано, щото връз Драгни клетва тегнеше. Кога `
беше малък, той уби малките на комшийската кучка. Живи
ги зарови в черната. Та затуй в мъката си кучката, ако да
не беше човек, го прокле рожба да не види.
Вечерта полека се спущаше над Тунджа, кога Цвета и
Драгни се прибраха от къра. Разшета се невестата, донесе
вода, че беше видяла сламки и спечена пръст по гърба и
нозете на мъжа си. Поля му да се умие и попита:
– Да спържа яйца да вечеряме, а? Топли са още, от
полога ги взех.
– Да не съм керванджия на сухоежбина да карам?…
Залъка си искам да потопя.
– Не сколасах днеска, Драгне. Прощавай!
– То как да сколасаш, я. Ако не се помайваш из
градината цветя да бучиш, куките ловиш… Плетките ти
взеха акъла.
Вярно беше. Изкусна плетачка беше Цвета. Прочула
се бе с дантелата, дето плетеше на една кука и сега
мнозина и заръчваха да им наплете красота. Тая утрин, `
чувайки звънката мелодия на камбаната за началото на
богослужението, жената реши да вгради във фината плетка
бъдното. Две птиченца оплете, дето си гукат и се гледат
обичливо.
– Рано заплетох днес, че Мара Радуловица ми е
поръчала покривка за чеиза на щерка си. Инак знаеш –
цял ден до теб гръб превивах. Утре баница ще ти разточа
и чорбица ще ти сваря в гърнето.
– Утре чак…аз сега искам. Утре и петел да ми заколиш
все тая – тросна и се калоферецът. `
– Късно стана, Драгне. И аз се уморих, пък яйцата най-бърже стават.
– Добре де, добре... Тури им поне малко нарязано
сушено месо, да засищат, че съм гладен като вълк.
– Ще сложа – издума жената и чевръсто завъртя вкусна
гозба.
Мълком се хранеха, всеки умислен в своето си.
Мъжките мисли се рояха като зли пчели и все около
трупане на имане и добитък се въртяха, а женските летяха
далеко, далеко до последната къща в града. Там живееше
тоя, който отскоро рушеше примирението `и. Ясен му
думаха. Другоселец беше той. От Панагюрско бе дошъл
с жена си да дири по-добър живот през пролетта. Берберин
беше, та се залови да бръсне и подстригва калоферци. Кога
се срещнаха за пръв път край дюкяните, нозете на Ясен
отмаляха пред женската хубост. Погледнаха се очите им
и сърцата им изтръпнаха. Замая се Цветината глава, ушите
и писнаха, та вече нищо не виждаше, не чуваше наоколо. `
Спомниха си сякаш душите им забравени неща, неща от
друго време и място, познаха се. Та сега за него мислеше
тя и сън не и идеше. `
А на другия край на града другоселецът дълго гледаше
луната как захожда зад хълма и си мислеше колко ли тайни,
зад вратници скрити, се бесеха в такива часове, колко ли
любов отива нахалост несподелена. Под черната
плащеница на нощта се обръщаше към душата си и я
питаше що копнее. Отговорът идеше от дълбините – Цвета,
чуждото цвете негово да бъде. Не се догаждаше срамлива
теменужка ли беше тя, белолика маргаритка ли или пък
нежна иглика. Усещаше само, че сърцата им са свързани
по Божие чудо. Много нощи седеше той вънка, пушеше
тютюн, сетне влизаше вътре и лягаше. До добра, ала
нелюбима жена заспиваше. Обърнеше ли се гърбом, две
очи му светеха в сивото на живота. Тъмни като поличба
за края на света, топли като юлска звездна нощ –
Цветините очи. Щото само любимата жена бе способна
щастие да му дари. Светлината на газеничето на
изпроводяк пропълзя по стените и в тоз миг той се присети
какви думи си издумваха с обичната.
– Жена имаш дома, Ясене. Ненка си имаш. И аз съм
вречена другиму. Грешно е туй нашето.
– Какво като имам, Цвето? Гледам уж в нея денем, а я
не виждам. Шета, ризите ми кърпи, но драга не ми е. Очи
имам само за тебе!
– От панагюрско е. От тоя край, разправят, жените са
силни и горди.
– Вярно е това, що казваш, ама сякаш, че не е
тъдявашна. Обикновена е някак, лесни са и сълзите. Дай ` и`
кочани да рони, кокошки да храни, из двора бурен да търга
и туй то... Не ми върви ни приказката, ни залъка с нея.
– Недей тъй, Ясене! Ти все едно за чужд човек
хортуваш.
– На сърцето ми е чужда. Не като жена, като сестра я
усещам.
– А що сте се взели тогаз?
- Е, цял живот да ергенувам ли? Да не съм сам сигурно,
а и съм мислел с нея ще добрувам, че е такваз кротка.
– Като е кротка и ти е добре с нея, що започна мене да
дириш? Що ме не отмина на чаршията?
– Щото истинската обич не съм познавал. С тая, дето
живея, друго ме свързва. Спокойно ми е с нея.
Цвета въздъхна и продължи:
– Рожбичка си нямате, люлка не знаете що е. Господ
навярно и вас е пропуснал.
– Не съм искал наследник от нея, милата ми. Мога век
да векувам с нея, ама знам, че рожба не се създава само
род да продължи. С обич трябва да стане. Пък кога я няма...
– Ненка не иска ли? Не може да не мечтае за плът от
плътта си, сърце от сърцето си.
– Иска, понякогаж ме е молила да си имаме. Случвало
се е да се замисля, но съм си решил вече.
– Не ти ли казва тя благи думи, с думи да измоли
желаното?
– С думи, а? Каквото и да ми рече, обич не се измолва,
щом я няма. Не ме питай повече и аз няма да питам що си
нямате с Драгни! То ако всичко у домовете ни беше харно,
нямаше да сме тука. От мед никой не бяга, нали?
– Грешни сме, Ясене. Грях имаме пред Драгни и Ненка.
– Любовта никой път не е грешна, Цвете! Грешно е да
отречеш туй, що носиш в сърцето си. Грешно е друго сърце
с лъжи и мъки да товариш.
Из " Йова разказва ", Ивелина Радионова
картина: Златю Бояджиев
