Sir Dancealot

26/06/2026

Големите електрони № 7
The Orb

В предишен епизод на „Големите електрони“ ви разказах за The KLF, едно от имената спомогнали за превръщането на електронната музика в световен феномен, а творенето чрез повторната употреба на фрагменти от съществуващи композиции във валиден творчески подход. Единият от двамата стоящи в основата на The KLF музиканти, Джими Коути, освен по шумния рейв се увлича и по музика за спокойно слушане – и през 1988 г. заедно с Алекс Патерсън създават един от най-значимите чилаут и амбиент проекти на всички времена, The Orb.

Музиката на The Orb помага на връщащите се нощните клубове рейвъри да се отпуснат, да „слязат“ от „вдигането“, което са си причинили с екстази, амфетамини и куп други вещества. Коути и Патерсън стават резидент диджеи в чилаут залата на лондонския клуб Heaven по време на вечерите Land of Oz на Пол Оукънфолд. Музиката, която звучи там е странно съчетание от хаус ритми и отпускащи мелодии, вдъхновени от звуковите експерименти на Браян Ино от 1970-те. Дебютният сингъл на The Orb – A Huge Ever Growing Pulsating Brain That Rules from the Centre of the Ultraworld (1989, последван от албум The Orb's Adventures Beyond the Ultraworld (1991) поставят основите на нов стил, който наричат амбиент хаус. Аз мен най-емблематичното парче както на стила, така и на The Orb е Little Fluffy Clouds, в който се преплитат семпли на гласа на рок изпълнителката Рики Лий Джоунс, която разказва за небето над Аризона, когато била малка, минималистичните композиции на Стив Райх, запомнящата се хармоника на Енио Мориконе и куп други.

Коути напуска през 1990 г., но д-р Патерсън продължава да развива идеите и през 1992 г. издава U.F.Orb, който оглавява британската класация, а близо четиридесетминутният сингъл Blue Room влиза в топ 10 и шокира почти всички музиканти. През 1995 г. излиза Orbus Terrarum, а през 1997 — Orblivion (няма как да се стърпя и да пропусна да кажа: Имам го на винил!). Любимото ми парче от там е Toxygene, което първоначално е замислено като ремикс на Oxygène 8 на Жан-Мишел Жар. Композицията обаче е преработена толкова радикално, че французинът отказва да я издаде от свое име – и като Toxygene става най-високо класиралият и се сингъл: № 4 във Великобритания.

През новото хилядолетие Алекс Патерсън продължава звуковите си експерименти, като си сътрудничи с пионера на „новата германска вълна“ Томас Фелман, Дейвид Гилмор (да, от „Пинк Флойд“) и реге/дъб легендата Лий Скреч Пери. Издават общо над двадесет албума, като продължават и до ден днешен — през 2025 г. The Orb издават Buddhist Hipsters, в който Патерсън работи заедно с Роджър Ино, синът на вдъхновителя на амбиент музиката Брайън.

Чуйте:
Little Fluffy Clouds: https://www.youtube.com/watch?v=8Ecdn5SGT1E
Perpetual Dawn: https://www.youtube.com/watch?v=E9433Wk7MSU
Toxygene: https://www.youtube.com/watch?v=zWvI9tmmcP0

© Universal Music Division AZOwned & licensed by UMGAll right r...

15/06/2026

Карл Кокс, ООБИ
Едно от най-големите имена в електронната музика получи титлата Офицер на Ордена на Британската империя (Officer of the Order of the British Empire) за приноса си към развитието на музиката във Великобритания.

07/01/2026

Въртим тавите в кухнята 🤩🥳😎
В последните минути на 2025 г.

09/12/2025

Дейв Дорел, един от първото поколение хаус диджеи в Обединеното кралство, признава, че се обезсърчава, когато диджеят се издига толкова нависоко над пулта си. „Запалих се на мига по единението, което обещава мотото „не се делим, диджеят и дансингът са едно — казва той. — Обожавах всичко това.“
За Дорел едно от най-хубавите неща в ранните асид хаус клубове са димните машини. Те, твърди той, са истински изравнители. „Никой нямаше представа какво се случва. Беше страхотно. Просто всички бяхме заедно — докато си танцувам в диджейската кабинка, аз съм като всички останали, които танцуват на дансинга.“
Въпреки това той успява да види посяването на семената на славата.
„Беше неизбежно, разбира се, това да бъдеш на един-два метра над всички на подиума да накара някои хора да си изгубят ума в облаците. Диджеите изведнъж си казаха, че трябва да имат я Ferrari, я Porsche, нали се сещате. И хората ти мъкнат куфарите с плочи през тълпата, сякаш ти си кралят… Я, моля ти се!“
Някои смятат, че цялата тази история със звездните диджеи е твърде нелепа и посочват, че човек, който пуска плочи, никога няма да има същата магнетична аура като някой традиционен изпълнител като, да речем, Джеймс Браун.
„Диджеите просто не са в състояние да се издигнат до такова ниво на божественост — настоява Мат Блек от „Колдкът“. — И все пак има един огромен пиедестал. Казват ни: „Ето я новата звезда“, а там стои един човек, който всъщност не прави нищо друго, освен да си играе със слушалките.“
„Не става дума за теб. Става дума за тях — казва Лиса Лауд. — Не става въпрос за теб, който стоиш там горе като някакъв бог. Хората плащат спечелените си с труд пари, за да се насладят на едно преживяване, което вие — ако имате малко смирение в себе си — ще си скъсате гъзовете, за да го осигурите, защото това е техният начин да изпуснат па̀рата. Това е тяхната вечер.“

Откъс от книгата Last Night a DJ Saved My Life, история на диджейството, чийто превод завършвам сега. Откъс, който трябва често да препрочитаме. Защото в диджейството е пълно с много малки човечета, на които страшно им се иска да са големи.