08/03/2024
98 години от рождението на полския вулкан Анджей Вайда (6.03.1926 – 9. 10.2016), който работеше до последно! Остави след себе си фундаментално творчество в киното и театъра. Преди време видяхме Вайда в документалния дебют на Валерий Крисенко „Всичко... почти” (2015), посветен на покойния му приятел проф. Владислав Икономов. Видимо остарял, полският филмов патриарх бе все така достолепен, остроумен и витален. Анджей Вайда е огромен авторитет. И работата не е в наградите: от „Оскар” до „Златна палма”, от „Сезар” до „Феликс”. Филмите му се превърнаха в нравствен камертон. В тях миналото разговаря с настоящето.
С “Поколение” (1955), “Канал” (1956), “Пепел и диамант” (1958) полага основите на славната Полска школа и се нарежда сред европейските филмови новатори-нонконформисти. В интервю споделя: „Ние, полските режисьори, искахме да се покажем на света. Но нашият език е непознат в чужбина и диалозите на актьорите нямаше как да ни помогнат да изпълним желанието си. Още повече, че цензурата преследваше главно словото. Така решихме да правим филми, по-изразителни визуално - те можеха да предизвикат по-голям интерес и да стигнат до световния зрител. В Япония чувах на срещи с публиката колко силно впечатление са направили на тамошната младеж „Канал” или „Пепел и диамант”. С такива реакции съм се срещал и в много други страни. И не само аз. Силно въздействащо на чуждестранната публика се оказа и киното на Анджей Мунк, Йежи Кавалерович, Тадеуш Конвицки - цялата група, която тогава създаваше полската филмова школа“.
Вайда си остана новатор почти до края - четвъртата му екранизация на Ярослав Ивашкевич “Тръстика” (2009) е вълнуващ експеримент, побрал кино, смърт и любов.
От началото на пътя си той е обърнат към неспокойствието на младите, независимо дали става дума за окупацията на Полша по време на Втората световна война, в която баща му е загинал, за комунистическия режим, в който е живял сложно, или за днешността, разпната между консолидацията на нацията, демокрацията и новия европейски контекст.
С филма на живота си „Катин“, посветен на баща му (2007), Вайда е отново пионер, както е с „Пепел и диамант“, с „Човекът от мрамор“ (1977) или с „Без упойка“ (1978). От първия до последния кадър, поредната му екранизация с епичен размах и висок трагизъм разравя табуто за кошмара на Катинското клане.
Снимал Лех Валенса като епизодик още в „Човекът от желязо”, Вайда дълго мечтае да създаде пълнометражен филм за първия демократично избран президент на Полша. „Валенса - човек на надеждата“ (2013) e финалната част от трилогията му за пролетарското недоволство - след „Човекът от мрамор” и „Човекът от желязо” (1981).
Повечето от филмите му от десетилетия са класика - заради безкомпромисната честност, енергийната поетика, несравнимата емоция.
Между театралните спектакли, филмите, преподаването и активната съпричастност към “Солидарност” в борбата срещу комунистическия режим, през 1986 режисьорът написва своеобразния наръчник по мислене на киното “Двоен поглед”. През 2000 издава мемоарната си книга “Киното и останалият свят”. Двете излязоха у нас, обединени в тома “Киното и останалият свят/Двоен поглед” (ИК “Колибри”, поредица “Амаркорд”, 2010). В началото на книгата споделя: „Аз съм от поколението, което учеха да не лъже, нещо по-лошо - и да не съчинява. Сигурно затова станах режисьор, а не сценарист, и през целия си живот съм се стремял да придавам правдоподобност на текстовете, които ми бяха поверявани - и в киното, и в театъра“.
„Някъде месец, след като си отиде Вайда, на Киномания гледахме последния му филм „Остатъчни образи“. И за него, както за „Катин“, маестрото се е готвил дълго. Филмът е разтърсващ, както се случва обикновено при Вайда. Посветен е на талантливия и злощастен лидер на конструктивисткия авангард в Полша Владислав Стшемински (1893-1952)... В „Остатъчни образи“ патриархът на полското кино за пореден път постига изключителна сугестия – от средата и детайлите през актьорите до внушението. Разстилайки ситуации и преживявания, филмът представя търсаческия дух в картините на Стшемински, неговия уникално здрав дух в покосено тяло, зловещи полски реалии и репресивни модели от края на 40-те и началото на 50-те. Без никакви опити за новаторство, Вайда майсторски изважда изключително експресивно битката между авангард и примитив, между личност и догма. Паралитично е изпълнението на Богуслав Линда – неимоверно трудно и завладяващо, а измъченото му лице със светнал поглед е неизтриваемо от паметта. Прочее, Вайда не би бил толкова грамаден киномислител, ако през заниманието с конкретната човешка съдба в сблъсъка й с властта не визираше и актуалната ситуация в Полша. Неизменно безпогрешен камертон на националната съвест, той алармира за опасност пред свободното изкуство.
С този филм Вайда доказва, че за таланта и за гражданската позиция няма възраст... „Остатъчни образи“ е неговото пронизително завещание. По екраните е. Задължителен е.“
Геновева Димитрова, в. „Култура“, 19 май 2017
