12/05/2026
Като документалисти, чийто най-верен инструмент за разказ са въпросите, с които насочваме историите героите си, често се питаме кои са онези въпроси, които свалят маската и проникват дълбоко в съзнанието? Особено когато срещу нас стои някой, който все още усеща комунистическото ухо, залепено от другата страна на вратата, как можем да им покажем, че с нас могат да са искрени без последствия?
Засега отговорът ни е против интуицията, а именно - тишината. Там се крие уязвимостта, смелостта и необятиетността на ума, която ни отвежда до закътъните спомени, преживявания, болки. В това подводно пространство имаме свободата да се отдадем на изследване на кътчетата от съзнанието, където най-съкровенните ни мисли се борят да избълбукат на повърхността, да се спукат и разгърнат.
Нашата работа е не само да заснемем това моментно спукване, а да дадем свобода на тишината с въпрос, да проследим падането на маската и издигането на балончето и да осигурим уют, който да предразположи и обгърне, вместо да провокира.
Затова следващия път като зададеш важен за теб въпрос и получиш първичен отговор - не минавай веднага нататък. Изчакай. Дори 30 секунди тишина могат да са достатъчни, за да се отвори пространство за нещо искрено и неочаквано.
Проектът за изложба и документален филм “Разкажи ми за мама” се осъществява с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria.
---
As documentary filmmakers, for whom questions are the most faithful tool of storytelling and guiding our protagonists’ stories – we often ask ourselves: which are those questions that take off the mask and pierce the minds deeply? Especially when we are facing someone who still feels the communist ear pressed to the other side of the door — how can we show them that they can be honest with us without consequences?
For now, our answer is counterintuitive – namely, the silence. There resides vulnerability, courage, and the boundlessness of the mind, leading us to the hidden corners of memories, experiences, and pain. In this underwater space, we are free to explore the recesses of consciousness where our most intimate thoughts try to bubble up to the surface, to burst and unfold.
Our task is not only to capture that fleeting burst, but to release the silence by asking a question, to follow the fall of the mask and the rise of the bubble, and to provide a sense of comfort that invites and embraces, rather than provokes.
