http://www.creaktivepr.com/category/typewriter/

YMNP, Sofia (2026)

24/04/2026

Тази галерия със снимки показва цветята в градината на мама, но зад кадър споделя страха ми, че един ден няма да се справя със запазването на всички семена, с които жените в рода по майчина линия споделят характера и корена си. Например дамското сърце. Баба бе засадила това свенливо цвете при входната порта към двора и къщата. Баба е жива и скоро стана на 97 години. Тъгува, че Господ не си я прибира и тази тъга, премълчана със живи, свива сърцето ми всеки път, когато отида да я прегърна. Цветята от нейната градина напролет вече се будят в двора на татко и мама. Всички цветя са пренесени там. Няма го само високото жълто слънце, не е слънчоглед. Двете с баба преместихме няколко стръка от Хисаря в нейното село. В моето лятно селце.

После, не си спомням кога и как, мамината градина порасна широка. Веднъж в нея се случи истинско чудо, което без никакво съжаление и с голяма благодарност от нас, ми напомня за следобеда, в който ни блъсна кола. Оживяхме, останахме завинаги с белези. Много е страшно да усетиш колко внезапно смъртен е животът.

Беше сухо времето тогава, носехме следите на травмите си и никой не бе в състояние да се погрижи за тази градина. А цветята полудяха в благодарност за всички години, в които една жена "говореше" на тях. Толкова много чудеса се случиха в месец, в който неудържимо се държахме за живота. И сега, когато се прибирам в дома на родителите си, аз виждам в тази градина онова чудо. Избирам момент да остана сама и да се разплача в малка и безценна радост. Знам, усещам го... Ако не се науча да гледам тези цветя, един ден вероятно много ще съжалявам себе си.

Първата част от галерията влиза в градината на моята майка. В средата е дъждовната сутрин в края на Светлата седмица. Потеглихме обратно към София, а в колата ми имаше кофа с вода и с десетки стръкове лалета, нарциси, мускури, шибой, зюмбюли. А после е онзи момент, когато подреждам една цветна леха във вазите вкъщи.

Работя в София. Имам добро място в работата си, защитено с безценен опит, знание и труд. С умения, придобити в силна дисциплина и лишение от сън. Тук е детето ми, което един ден ще има свой дом. И точно тогава искам да постигна нещо обикновено: цветята в дома на дъщеря ми да бъдат откъснати от моята градина. Ето тогава ще съм напуснала този голям град. Сигурно ще съм си тръгнала след толкова отложени намерения. Ще съм се прибрала. От хората съм, които вярват, че е нужно да остареем там, където сме родени. Звучи старомодно, но в моята история животът прави кръг.

♡

08/04/2026

Родена в болница на километър от брега на морето, половин живот вече, когато ми е мъчно да съм сред хора, всеки мой дъх пораства в копнеж за дълбоката тишина на морето. И там искам да избягам. Но 463 км са дълго разстояние за бягане (за шофиране също, когато си твърде уморен).
Избягах на място, което обикнах от първа среща. Беше около 2017-та. Отлагах връщането си по тези земи осем години. Винаги се чудя защо хората правим дистанцията във времето толкова голяма, ако в това същото време има хора за разговори, места за разгадаване, пътища за пътешестване. На мястото, което избрах преди десетина дни, има много хора, но сред тях нищо не е на всяка цена и животът цял е за живеене. Само времето е безценно.
В това кратко бягство всичко се забави и два дни минаха като седмица. Върнах се неотдавна. Малко ми липсва младежът в неговите ранни 30, отворил автомивка в Горно Дряново, подал ми кърпа да почистя колата си отвътре; изпратил ме с усмивка и любопитство дали съм доволна от услугата, избрана в център на трудовия живот. Така ме попита, сякаш тази автомивка е виенско колело. А аз не бях почиствала колата си за 2 евро, но там наистина всичко има друга стойност. Липсва ми жената на моя възраст, която не разбра изненадата ми от цените в менюто на семейното им ресторантче на пътя между Лещен и Горно Дряново. Изумиха ме цифрите. Почувствах се неловко в мисълта как оцелява кухня с 4 евро за шопска салата и телешка пържола за 5 евро. Двамата с Богдан обядвахме вкусно и достатъчно за 17 евро. Жената ми каза, че "хората и без това плащат много за всичко". И те ще коригират цените, и няма да прекаляват. Липсва ми хлапакът, учуден на моето любопитство къде е забравил мобилния телефон. Навън ще го изгуби. Навън играе, подсмърчайки в хладната сутрин. Отдавна не бях виждала толкова живи хлапашки очи. Липсва ми бабата, която не посмях да попитам за нейното име. Държеше в дланите си ръчно бродирано и нашито със стотици синци елече. С бавни стъпки бързаше за сватбата в Рибново. Каза, че операция я е отделила от нивата. Затова шие, защото не може да не прави нищо.
Липсват ми изгревите, движението на облаците по върха на планината, чиято връхна дреха се сменя за един миг. Изгреви и залези, красиви в семейния бизнес на Искра и Васил от "Калпаците". Техните три калпака – къщи със стара архитектура, са в с. Скребатно над Огняново. Навремето ги открих случайно, хващайки с колата пътя нагоре. Харесвам "Калпаците", тук се чувствам посрещната и изпратена като далечна, скъпа, незабравена роднина. Васил и Искра приготвят много вкусна храна. Баницата е великолепна.

Скребатно беше в сърцето на нашето малко пътуване, дало ни голяма почивка от суетата и лудостта на столицата. Пътувахме дълго по завоите, обожавам шофирането в такъв терен. Запалих свещ в манастира "Св. Георги" в Хаджидимово след Гоце Делчев и бяхме деца в близкия зоокът. Има огромна табела, извита като дъга и с надпис "Зоокът". Входът е 1 евро. Влизаш и си сред пауни, камили, понита, малки агънца, елен, сърна и смешни животни, приличащи на мини кенгуру.
Бяхме в Лещен и ме натъжи промяната с новите стари къщи. Ковачевица е моята дълбока въздишка, че времето на нищо и на никого не прощава, а Долен на прага на пролетта ме разплака. В с. Долен е къщата, от която взех историята за влюбването на Стела в страниците на "Дали да...". Тази къща едва се крепеше, в моята книга винаги ще бъде жива. След като си тръгнахме от Ковачевица, за кратко заваля. Дъжд, скрил капките в очите. В ушите ми кънтяха думите на чичо Васил, когото срещнахме в църквата. Думи, казани тихо и благо, а в себе си аз и сега ги повтарям с вик. Когато влязох в храма – остават му 22 лета до 200-годишна история – бяхме завърнати в началото: "Някога в църквата жените са сядали от лявата страна, мъжете отдясно, а горе са били младите булки и неомъжените момичета". Качих се горе. Преди да се вгледам, Богдан ме попита знам ли какво е това. Какво? – замислих се. Стълба към рая – усмихнат ми отговори. И извика следващите минути от това пътуване. Чичо Васил ни отключи вратичката към камбанарията и ни подкани да стигнем догоре. Почти в края аз се отказах, а отдолу той ми се усмихваше, повтаряйки, че вярвам ли, няма от какво да се страхувам. Не се качих. Имам още да уча за вярата. Има и кой да ме учи.

– Как се живее тук?
– Бедничко, но е спокойно! Спокойно е.
Няма цена за спокойствието. Безценно е да се чувстваш достатъчен с това, което имаш. Понякога само това може да ни спаси.

– Ще ми подариш ли пътуване "сама"?
– Само ако и аз дойда!
Разсмива(ше) ме Богдан. Заспивахме в Родопите и се събуждахме, виждайки Пирин. Голяма красота!

21/03/2026

с у т р и н ♡

21/02/2026

Била съм глупава да наричам дни от живота "обикновени". Нищо обикновено няма в привилегията да живееш.

Преди години имах блог за пътувания. Сега съм го затворила и скрила. "Червените кецки". Хората се объркваха какво е това: партньорство с бранд за обувки, сайт с пътеписи, начало на мой туристически бизнес. А това беше любов към живота. С червените ми кецки започна пътят на много приятелства, а две от тях днес ще се пресичат в Сливен. Радостина беше буквално обсебена от думите ми, които събирах по пътищата у нас, в Европа, в ОАЕ. Когато написах "Врата към Бер", пожелах да занеса лично книгите за нея. Видях чаровна руса жена с усмивка на момиченце, която обикнах веднага и днес я ценя силно. Днес Ради е в Сливен и празнува раждането на своята майка. Нели също се запозна с моя свят отвътре, когато бях Яна от "Кецките". После стана много близък читател на книгите, които пишех. Покани ме да гостувам в нейния парижки дом заедно с Ели, а там почувствах, че ми е дала света си. Разбрах го една сутрин, когато открих колко много удобства ни бе създала, докато в същото време за себе си беше оставила много малко. Много обичам да посрещам Нели на летището, когато се връща тук. Снощи двете влязохме в любимия ми столичен бар. Беше страхотна вечер. Шумна, весела, скъсила разстояние и време.

- Дами, за вас какво да направим?
- Аз искам свеж коктейл, тя иска "сериозен".

Обожавам писалки. Най-новата в колекцията е много моя, избрана от жена, която не спира да ме обича. Днес Нели е в Сливен при своите най-мили хора.
- Когато я видях, разбрах, че е твоята писалка. Преведени от френски думите са "Аз пиша живота си".

В събота сутрин си пиша с всички много любими хора. Приятел от Варна ме попита какво става... "Децата спят. Богдан е на тренировка. Аз пека спаначени питки за всички и слушам Алесандра Аморозо". И мисля за тези три обикновени изречения, които в събота сутрин разказват живота много хубав. Тих, семпъл, топъл. Непретенциозен и без украса.

18/02/2026

Кадър, "запомнил" чувството ми към океана в първото ни плаване из Атлантика, сниман от Богдан. Целият разказ в мои думи и снимки е в линка: https://www.creaktivepr.com/mirabo-sailing-between-us/