27/07/2025
✨НОВ ОТЗИВ - „Орфей и Евридика“ на Античния театър в Пловдив ✨
От доста време не съм публикувала отзив, но вдъхновението най-сетне дойде под влияние на силни емоции. Това ще е най-дългото и критично ревю до момента.
Операта „Орфей и Евридика“ от Кристоф Вилибалд Глук е едно от емблематичните произведения на реформаторския период в оперното изкуство. Композирана през 1762 г., тя бележи повратна точка в оперната традиция със своя стремеж към изчистена драматургия, изразителност и единство между музика и действие. Основната му цел е да се премахнат излишните украси, дълги арии и запълващи сцени, които се срещат в италианската опера по онова време. Постановката, която имах възможност да гледам на сцената на Античния театър в Пловдив е създадена от световноизвестния италиански режисьор, сценограф, хореограф и художник Стефано Пода.
Екипът е вложил сериозeн труд и амбиция, но усещането, което остави у мен, беше смесено и нееднозначно.
Въпреки препоръките и високите очаквания, които имах към тази постановка, останах разколебана. Изключителните сценични ефекти, модерната визия и професионалното музикално изпълнение бяха безспорно внушителни, но драматургично и хореографски спектакълът ми се стори муден, разпилян, накъсан и дори изкуствено претоварен от грандиозните визуални решения. Вместо дълбока драма и сложна музикално-сценична логика, видях по-скоро естетизиран спектакъл, в който външната форма доминира над вътрешната същност. Макар да оценявам качествата ѝ, тази опера не успя да ме развълнува така, както други класически заглавия.
Ролята на Орфей бе изпълнена от контратенора Рей Чене, а Мария Радоева влезе в образа на Евридика. В ролята на Аморе се представи Вера Гиргинова. Изпълненията на солистите бяха прекрасни. Особено внимание заслужава музикалната интерпретация под диригентството на Диан Чобанов – прецизна, уверена и чувствителна към стила на Глук.
Костюмите, дело на българския моден бранд Maniac на Елена Несторова, се отличаваха със стил, модерност и усещане за сценичен размах, но без да са подходящи за античната естетика. Те създадоха особен визуален контрапункт с античната сценография, като внасяха елемент на театрална еклектика. Не съм убедена дали този микс е работещ, бих предпочела да се запази античния силует на дрехите (хитон, хламида), като се вкарат леки модерни елементи, за да изглеждат носими и днес. Контрастът между античност и модерно време не ми беше необходим, по-скоро исках да видя синергия и допирни точки между двете. Всъщност костюмите изглеждаха твърде грандиозни и това не допринесе особено за сюжета.
Още началото на операта ме остави с усещане за изкуствена продължителност и недоизградена драматургия. Артистите ходеха бавно по сцената в пълна тишина, без музикален съпровод, напомняйки ритуал или съвременен пърформанс. Този похват, особено за опера, е изключително странен и ми създаде усещане за отчуждение и дискомфорт. Въпреки че не ми допадна, по този начин вероятно Пода е искал да пресъздаде чувството на празнота и безтегловност.
Имаше и липса на емоционален контекст и човешка свързаност още в самото начало.
Разбирам, че Глук съзнателно започва операта с вече починалата Евридика, като се фокусира върху мъката на Орфей, но за мен този избор — още повече в конкретната постановка — доведе до невъзможност за свързване с героите. Не видях любовта между тях, не разбрах кои са тези герои като личности, не усетих нищо, към което да се привържа. Затова и не можах да съчувствам на болката на Орфей. Вместо да преживея трагедията, останах зрител на една студена, абстрактна композиция. Липсата на въвеждане в тяхната връзка направи героите далечни, а посланието – трудно уловимо и недоразвито. За да ни е грижа за нечия загуба, трябва първо да познаваме любовта и връзката му. С какво тази любов е уникална и специална?
Самата постановка беше лишена от сценична динамика – с изключение на кулминационния момент с избухването на огъня (прехода към подземния свят) и внушителния финал. Повечето сценични действия се изразяваха чрез бавни придвижвания, геометрични композиции (като линия, кръг, колона, фонтан) и „живи картини“, които с времето губеха драматичното си напрежение. Тялото като изразно средство беше изобразено по-скоро ритуално, отколкото емоционално. Не вярвам, че “влаченето” по сцената успешно символизира мъка, преход или трансцедентност. За мен това бе загубена възможност за изграждане на емоционален и кинетичен диалог с публиката. Мъката може да бъде изразена и чрез актьорска игра и динамичен експресивен танц.
Въпреки това признавам, че визуално спектакълът бе впечатляващ – 24-метров водопад, пясъчен под, огнена стена, и внушителна сценография в синхрон с мащаба на Античния театър. Но в същото време, у мен остана усещането, че се разчиташе твърде много на визуалната фасада – за сметка на по-сложна неокласическа балетна техника и динамично драматургично развитие. Лично за мен, една такава модерна постановка би спечелила още повече, ако включваше неокласически танц с висока техническа трудност, съчетан с вокалното майсторство – Това, което си представях е стила на Морис Бежар, макар че тази летва е доста висока.
Разбирам, че това не е балет, а опера, но все пак традиционно в нея балетът винаги е присъствал, а тук той липсваше като изразна сила. Смятам, че този съвременен подход, съчетан с внушителната сценография, би подсилил трагичната атмосфера и добавил силно емоционално въздействие.
Особено внимание заслужава финалът на постановката, когато неочаквано прозвуча българската родопска песен „Мома се с рода прощава“. Това решение предизвика у мен изненада и дори смущение. „Орфей и Евридика“ е барокова опера със строго изградена музикална логика, оркестрация и стилова последователност. В този контекст, вмъкването на българска народна песен от XX век (по-конкретно – документирана като сватбена обредна песен през 1952 г.) стоеше като стилистична и емоционална кръпка, която наруши целостта на драматургията и финала на произведението.
Разбирам концепцията на режисьора Стефано Пода, който цели да направи мост между мита за Орфей и българските земи – най-вече Родопите, където според легендите е живял митичният певец. За него това изглежда е по-важно от класическата музикална логика. Не мога да кажа, че изборът му е лишен от символика – в крайна сметка песента говори за раздяла, а и финалната сцена е натоварена с подобни емоции. Но за мен това не беше органичен завършек на действието – звучеше насилено вмъкнато, търсеше ефект, насочен към конкретната публика и място (Античния театър), а не следваше вътрешната логика на творбата. Може би ако песента беше друга, свързана с намирането на вътрешен мир в усамотения му живот след смъртта на Евридика в Родопите, тогава бих го усетила по различен начин. Липсваше ми тази промяна у героя, това израстване и придобиване на мъдрост.
Митът за Орфей е не просто любовна трагедия – той е алегория за смъртта, за раздялата и как човек я преживява. Орфей не приема смъртта и се вкопчва в настоящата любов с неувереност и страх. Всъщност смъртта не е край, а преход; болката и страданието са част от живота и без да ги познаваме няма щастие. А животът следва определен път, съдбата е писана, има мисия, карма и прераждане. Орфей можеше да приеме обстоятелствата и да продължи живота си, вместо да се бори с невъзможното. Той гледа на смъртта по детински – със страх и илюзия, че може да контролира всичко.
Неговото неспособност да пусне любовта и страхът му от загубата са човешки, но не и мъдри. Митът резонира с публиката, защото припознава човешките страхове и надежди, но аз не почувствах универсалната трагедия – напротив, имаше повече протест и съпротива към неизбежното, отколкото приемане. Затова нещо ми липсваше като завършек и силен финал. Да, живял е по тези земи, но какво от това? Надраснал ли е страховете си, победил ли е себе си? Това исках да науча във финала на историята. Не можах да се свържа с героя, защото той не беше достатъчно силен и интересен. В мита Орфей не израства, а остава погълнат от болката, непомирен със съдбата, не приема преходността на живота. Неговата трагедия не е само в загубата, а в неспособността му да я преработи. Но една модерна версия би могла да промени това, нали? Когато силен герой, който обичаме има незаслужено трагична съдба, тогава наистина изпитваме емпатия и страдание.
Притеснява ме също тенденцията, която наблюдавам все по-често – идеята, че всичко различно, нестандартно и „невиждано досега“ автоматично е и гениално. Според мен това не е задължително. Не всяка провокация е прогрес. Не всяка еклектика е синтез, хармонично и добре съчетано цяло (в случая съчетаването на античното с модерното). Операта е изкуство с дълбоки традиции, със своя вътрешна логика и форма – и няма нищо лошо да се придържаме към тях, особено когато те носят съвършенство в баланса между музика, драматургия и стил.
Мария Радоева казва, че не е виждала такава сила и такава постановка по света. Съгласна съм, че спектакълът беше визуално привлекателен и интересен, но не резонира с представите ми за “съвършената” опера. Визуалният размах не замества дълбочината и динамиката. Вярвам в красотата на класическото, в силата на прецизната форма и изяществото на сложната музикално-сценична цялост. В този случай, модерният подход на Стефано Пода не успя да ме убеди. Успешната трагична опера е тази, която наистина те разчувства до сълзи. Без това емоционално въздействие, за мен работата не е свършена докрай.
В крайна сметка се радвам, че гледах тази амбициозна и смела постановка – тя провокира у мен дълбок размисъл. Не бих я гледала пак, но уважавам труда на екипа, усилието да се създаде нещо различно, да се търсят нови визуални и концептуални пътища. Въпреки различията в усещането, вярвам и видях, че за много хора този спектакъл е бил много вълнуващ, защото изкуството винаги докосва различно всеки. И точно в това е неговата сила.
