31/01/2025
Сега наистина приличаш на дюля през зимата—оголена, с окапали листа, застинала в студа. Стоиш там, премръзнала и безмълвна, а ветровете свистят през клоните ти като през куха черупка. Ако зимата никога не свърши, ще останеш такава завинаги—гола, безплодна, забравена. В теб няма да има нищо, което да търся, нищо, което да открия. Освен ако някой не реши да те отсече. Тогава ще бъдеш полезна—ще нахраниш пламъците, ще топлиш за миг, преди да станеш на дим.
Но аз вярвам, че в теб има нещо повече. Добро, макар и крехко, макар и дълбоко заспало. Скрило се е някъде под снега, притихнало, едва доловимо. Ти не вярваш в него. Казваш, че е изчезнало, че отдавна е мъртво. Но аз знам, че е там. Усещам го, когато съм близо до теб—като далечно ехо, като забравена мелодия.
Когато моето добро усети твоето, ще се протегне отвъд мен. Ще тръгне по пътя, ще разтопи снежинките една по една, докато не стигне до теб. А когато открие твоето заспало добро, ще се наведе, ще го потупа по рамото и ще му прошепне: „Пролет е.“
И тогава ще разцъфнеш.
Не ще позволя никому да те отсече. Ще те пазя, докато снегът се стопи, докато слънцето докосне клоните ти. И след цветовете ще дойдат плодовете. Ти ще ги родиш. Защото в теб има добро. Ти не вярваш, но аз знам.
А напролет… ще узнаеш и ти.
31.01.2025
Зорница Иванова
