03/08/2026
60 години след премиерата си „Персона“ продължава да бъде филмът, около който поколения режисьори, критици и зрители не спират да се връщат.
Когато Сюзан Зонтаг пише за филма през 1967 г., тя го нарича оригинален, триумфален и дълбоко смущаващ. Според нея опитът да сведем „Персона“ до психологическа история за две жени, които разменят самоличностите си, пропуска истинското му богатство. Бергман изгражда филма като поредица от вариации върху удвояването: лице и маска, говор и мълчание, сила и безпомощност, разкриване и прикриване. Алма говори, за да помогне на своята пациентка, но мълчанието на Елизабет постепенно се превръща в провокация, изкушение и капан. Колкото повече едната се разкрива, толкова по-силна става другата.
В The Aesthetics of Silence Зонтаг пише, че 'замълчалият' човек става непрозрачен за останалите и именно тази непрозрачност поражда тревога: тя отваря безброй възможности да тълкуваме мълчанието и да му приписваме несъществуващи думи.
В „Персона“ отказът на Елизабет да говори може да бъде едновременно стремеж към нравствена чистота и позиция на власт - почти недосегаемо място, от което тя обърква и манипулира Алма, принудена да носи цялата тежест на разговора.
Но изпитанието не засяга само двете жени. В най-радикалния момент образът на разтърсеното лице на Алма се пропуква и изгаря, сякаш самата филмова лента не издържа на онова, което трябва да покаже. За Зонтаг това е един от големите жестове на „Персона“: филмът не просто разказва за разпада на личността, а сам се превръща в крехък, раним предмет.
Неговата тема е „насилието на духа“ - насилието, което героините упражняват една върху друга и върху самите себе си.
„Персона“ не обещава окончателно обяснение. Той изисква повторно гледане - връщане към едни и същи лица, думи и мълчания, които при всяка среща променят значението си.
Допълнителна прожекция на 2 септември от 19:30 в кино "Люмиер".
*билети може да намерите на касите на Изипей, както и на нашия уебсайт*
