KinoCult

KinoCult We screen movies worth watching together. we screen movies, worth watching together

60 години след премиерата си „Персона“ продължава да бъде филмът, около който поколения режисьори, критици и зрители не ...
03/08/2026

60 години след премиерата си „Персона“ продължава да бъде филмът, около който поколения режисьори, критици и зрители не спират да се връщат.

Когато Сюзан Зонтаг пише за филма през 1967 г., тя го нарича оригинален, триумфален и дълбоко смущаващ. Според нея опитът да сведем „Персона“ до психологическа история за две жени, които разменят самоличностите си, пропуска истинското му богатство. Бергман изгражда филма като поредица от вариации върху удвояването: лице и маска, говор и мълчание, сила и безпомощност, разкриване и прикриване. Алма говори, за да помогне на своята пациентка, но мълчанието на Елизабет постепенно се превръща в провокация, изкушение и капан. Колкото повече едната се разкрива, толкова по-силна става другата.

В The Aesthetics of Silence Зонтаг пише, че 'замълчалият' човек става непрозрачен за останалите и именно тази непрозрачност поражда тревога: тя отваря безброй възможности да тълкуваме мълчанието и да му приписваме несъществуващи думи.

В „Персона“ отказът на Елизабет да говори може да бъде едновременно стремеж към нравствена чистота и позиция на власт - почти недосегаемо място, от което тя обърква и манипулира Алма, принудена да носи цялата тежест на разговора.

Но изпитанието не засяга само двете жени. В най-радикалния момент образът на разтърсеното лице на Алма се пропуква и изгаря, сякаш самата филмова лента не издържа на онова, което трябва да покаже. За Зонтаг това е един от големите жестове на „Персона“: филмът не просто разказва за разпада на личността, а сам се превръща в крехък, раним предмет.

Неговата тема е „насилието на духа“ - насилието, което героините упражняват една върху друга и върху самите себе си.
„Персона“ не обещава окончателно обяснение. Той изисква повторно гледане - връщане към едни и същи лица, думи и мълчания, които при всяка среща променят значението си.

Допълнителна прожекция на 2 септември от 19:30 в кино "Люмиер".

*билети може да намерите на касите на Изипей, както и на нашия уебсайт*

За „Гражданинът Кейн“ е написано толкова много, че понякога самият филм остава скрит зад собствената си легенда. Затова ...
27/07/2026

За „Гражданинът Кейн“ е написано толкова много, че понякога самият филм остава скрит зад собствената си легенда.

Затова вместо да започнем с поредния разказ за „най-великия филм на всички времена“, нека се върнем в 1941 г. - в момента, когато Орсън Уелс е едва 26-годишен, а „Гражданинът Кейн“ все още не е класика, а ново, дръзко и силно обсъждано произведение.

Именно тогава един от най-уважаваните американски критици, Джон Мошър от The New Yorker, публикува рецензия, която почти не се интересува от скандала около Уилям Рандолф Хърст. Вместо това той насочва вниманието към истинската новина - начина, по който Орсън Уелс разказва история.

Мошър пише, че шумът около филма рискува да засенчи най-важното, самия филм. Вместо да се пита кой е истинският Чарлз Фостър Кейн, той вижда нещо далеч по-значимо: нов кинематографичен език.

Историята не следва права линия, а постепенно се изгражда чрез различни гледни точки, спомени и внимателно подбрани моменти, които разкриват героя малко по малко.

Критикът е впечатлен от това как Уелс, с няколко кратки сцени, успява да покаже години от един човешки живот, възхода и падението на политическа кариера или разпадането на един брак. Според него нищо не е направено просто за да впечатли зрителя , а всяко необичайно решение служи на разказа.

Ако днес подобен начин на разказване ни изглежда естествен, то през 1941 г. това е революционно или както Мокър пише: „Най-после в света на киното се появи нещо ново.“

Историята потвърждава думите му. През следващите десетилетия нелинейният разказ, множеството гледни точки и свободата, с която Уелс борави с време, пространство, звук и образ, се превръщат в едни от най-влиятелните похвати в модерното кино.

Гледаме "Гражданинът Кейн" на 30 юли от 19:00 часа в кино "Люмиер".
*единствена прожекция*

🎬 KinoCult идва във Варна през август с две любими заглавия.📍 ФКЦ – Варна🎈🐟 23 август | 19:30„Аризонска мечта“ (Arizona ...
24/07/2026

🎬 KinoCult идва във Варна през август с две любими заглавия.

📍 ФКЦ – Варна

🎈🐟 23 август | 19:30
„Аризонска мечта“ (Arizona Dream, 1993):
https://epaygo.bg/2717240580

Поетичният шедьовър на Емир Кустурица със Джони Деп, Фей Дънауей, Джери Люис, Лили Тейлър и Винсент Гало. Носител на Специалната награда на журито – „Сребърна мечка“ на Берлинале.

⚔️🏯 25 август | 19:30
„Ран“ (Ran, 1985):
https://epaygo.bg/2394020172

Последният велик епос на Акира Куросава – монументална адаптация на „Крал Лир“, отличена с „Оскар“ и смятана за един от върховете в историята на киното.

Две вечери. Два безспорни шедьовъра. Очакваме ви в з. Европа ФКЦ – Варна.

Нямаме търпение да гледаме Метро (1985) на Люк Бесон този четвъртък - 23 юли. Ще е  специална и единствена прожекцията, ...
20/07/2026

Нямаме търпение да гледаме Метро (1985) на Люк Бесон този четвъртък - 23 юли. Ще е специална и единствена прожекцията, така че който е в София да не пропуска. Константин Кръстев пали старите машини специално за нас. Гледаме “Метро” от 35 мм лента.

А върху всяка 35-милиметрова лента, редом до кадрите, е записана и оптичната звукова писта. Копието, което ще ползваме в Дом на киното е с легендарното Dolby Stereo A-type – технология, която в края на 70-те променя начина, по който киното звучи. Докато дотогава повеч;ето филми използват оптичен моно звук с характерен фонов шум и ограничени възможности, Dolby разработва система за шумопотискане и матрично кодиране, която позволява двуканалният оптичен запис да бъде възпроизведен като четириканален звук.

Днес подобно озвучаване ни изглежда напълно естествено, но през 1985 г. то все още е белег за амбициозна продукция, особено в европейското кино. А за филм като „Метро“ това не е просто технически детайл. Музиката на Éric Serra, ехото на тунелите, шумът на влаковете и цялата подземна атмосфера са създадени така, че звукът да бъде част от пространството.

🎞️ 23 юли от 20:00 часа в Дом на киното.

Преди Euphoria и TikTok, имаше Хармъни Корин.Връщаме се в зората на А24, когато на Tumblr задаваше визуалния език на инт...
17/07/2026

Преди Euphoria и TikTok, имаше Хармъни Корин.
Връщаме се в зората на А24, когато на Tumblr задаваше визуалния език на интернет, а Skrillex озвучаваше цяло поколение. ⭐

Някъде между скейт парковете на Сан Франциско и европейското авторско кино се оформя един от най-оригиналните гласове на американското независимо кино. Когато в само на 19 години, Лари Кларк поверява на Хармъни Корин сценария на Kids – филмът, с който името му влиза в културния речник на цяло поколение.
A през 2012 г. Корин събира на едно място Селена Гомес, Ванеса Хъджънс, Джеймс Франко, Skrillex и Gucci Mane. Маями blowout или поп културен експеримент - Spring Breakers става един от най-обсъжданите американски филми на десетилетието.

Ако прочетете интервютата на Корин, ще забележите, че той почти не говори за сценарии. Говори за музика. За ритъм. За картини. За усещания. Spring Breakers не е филм за американската пролетна ваканция, a e както самият той го нарича - „поп поема“.
И това е ключът. Докато почти всички очакват социален коментар, Корин снима мотелите зад плажа. Не postcard Florida, а beach noir.

Гледаме Spring Breakers на 26 юли от 20:00 ч. в кино „Люмиер“.
Don’t sleep on this one

Тази вечер гледаме Персеполис | Persepolis (2007) - личната история на Маржан Сатрапи, в която тя проследява собственото...
14/07/2026

Тази вечер гледаме Персеполис | Persepolis (2007) - личната история на Маржан Сатрапи, в която тя проследява собственото си порастване между Иранската революция, войната, живота в Европа и завръщането у дома.

Когато Иранската революция сваля шаха през 1979 г., Маржан е едва десетгодишна. Първоначалната надежда за свобода бързо е заменена от нови забрани: училищата са разделени по пол, хиджабът става задължителен за ученичките, политическите противници на новия режим са преследвани, а през 1980 г. започва осемгодишната война между Иран и Ирак.

За едно дете „голямата история“ навлиза в ежедневието чрез сирените за въздушна тревога, арестите и екзекуциите на близки, тайните партита и контрабандните касетки със западна музика.

Сатрапи разказва всичко това без тържественост и без да превръща себе си в безпогрешна героиня. Нейната Маржи е любопитна, самоуверена, понякога наивна и често непокорна: слуша Iron Maiden, търси музика на черния пазар, спори с учителите си и постепенно разбира колко скъпо може да струва свободното говорене.
А когато родителите ѝ я изпращат във Виена на четиринадесет години, бягството от репресиите се превръща и в болезнено лично порастване.

„Персеполис“ започва като поредица от четири автобиографични графични книги, публикувани във Франция между 2000 и 2003 г. А през 2007 г. Сатрапи ги адаптира за кино заедно с Венсан Пароно.

Филмът печели поделената Награда на журито в Кан и получава номинация за „Оскар“ за най-добър анимационен филм.

Роджър Ебърт определя „Персеполис“ като рядка история за порастването, в която изпитанията не са измислени за нуждите на сюжета. При Маржи те идват от самия живот - революцията, войната, раздялата с родината, самотата и трудния път към собствената идентичност.

Днешната прожекция е в памет на Маржан Сатрапи, която почина на 4 юни 2026 г. на 56 години. Тя остави след себе си произведение, което пази спомена за Иран от нейното детство и гласа на едно момиче, отказващо да приеме мълчанието като форма на оцеляване.

Гледаме „Персеполис“ тази вечер от 19:30 ч. в кино „Люмиер“.

Address

Sofia

Alerts

Be the first to know and let us send you an email when KinoCult posts news and promotions. Your email address will not be used for any other purpose, and you can unsubscribe at any time.

Shortcuts

Share

Category