Littlepiecesofart

Къщата е домът. Тя е семейството, тя е връзките на любовта. Къщата събира в себе си смисъла на нещата. Наследството, което се предава бавно от едно поколение на друго. Защото е важно да не изгубим меда си по пътя.

Онази лампа ? Или детето, което човек целува преди да заспи и което олицетворява света. Стъпките на прибиращия се съпруг, познати и вдъхващи сигурност. Смисъла на покоя ? Той идва само от родените деца, от приключената жътва, образно казано, от подредения вече дом, където всяко нещо има смисъл. Идва от вечността, където се завръщат завършените неща. “Покой на пълните хамбари, на запладнилите овце, покой на сдиплените дрехи, покой на всичко съвършено, покой на онова, което, веднъж добре сторено, става дар за Бога.”.

Щастливото време на обичая! Обредите са във времето това, което е домът в пространството. И какво е един накит, ако въобще няма празници ?

Ето защо рисувам толкова много прости къщички. Защото, ако са излишно сложни, рискувам окото да се разсее и посланието на символа да се размие. А е важно. Защото присъщо е на хората да обитават дом и смисълът на нещата за нас се променя според смисъла на дома. И не можеш да обичаш дом, който няма свой облик. Където всяка стъпка няма смисъл и цел. А хората стават жертва на иронията на Илюзиониста, така популярна днес. Зрителите на играта му изгубват смисъла на своя дом и вече неспособни да го разпознаят, започват да го рушат. А така разпиляваме най-ценното си богатство: смисъла на нещата. И смятаме за голяма своя заслуга, че в празнични дни не зачитаме обичаите, че изневеряваме на традициите си, че честваме врага си.

Човешки градеж. Ето я нашата същност. Онази човешка общност, онази мрежа от връзки. И е важно да укрепим здраво подпорните си греди, за да бъдем спасени от поколение в поколение. Защото смятаме за непоклатим сам по себе си дома, който ни е предоставен. Но разумът греши.

Ето защо, вече осъзнал това, аз издигам творчеството си срещу разпадането на нещата и отказвам да слушам онези, които ми говорят за естествени наклони. Защото “оня, който е разрушил дома си, притежава вече само купчина камъни, тухли и керемиди, ала не намира нито сянката, нито безмълвието, нито задушевността, за които те са служили, и не знае каква полза да очаква от тази купчина тухли, камъни и керемиди, защото на тях им липсва обединяващото ги творческо начало, душата и сърцето на архитекта. Защото на камъка му липсват душата и сърцето на човека.”.

Човешки градеж. Ето я нашата същност. Онази човешка общност, онази мрежа от връзки. И е важно да укрепим здраво подпорните си греди, за да бъдем спасени от поколение в поколение. Защото смятаме за непоклатим сам по себе си дома, който ни е предоставен. А “когато човек живее на кораб, престава да вижда морето. Или ако забелязва морето, то вече е само красив декор за кораба. Така е устроен разумът. Морето му се струва създадено, за да носи кораба. Но разумът греши.”.

“Защото не ще направя по-красив един храм, ако всеки миг го започвам отначало.”. А животът е структура, силови линии и несправедливост. Винаги е несправедливо това, което е. Защото, за да се превърне едно желание в дело, за да се прелее силата на дървото в клонка, трябва да се направи избор. Тъкмо от несправедливостта на избора се ражда животът.

Или пък вземете едно сърце ? Друг съществен символ.

Нужно е любовта да намери своя обект. Ти обичаш, защото обичаш. Няма никакво основание да се обича. Но нека държим сметка първо за любовта. И да се научим на приложението на любовта. Тъй като е хубаво човек да е зает с прилагането на любовта. Защото какво друго би я заместило? Себелюбието е обратното на любовта. И омразата се гради като храм със същите камъни, които биха ни послужили да съградим любовта. А най - страшно би било, ако бъдем лишени от възможността за саможертва в името на любовта. Лишени от правото да умрем в любов. Защото само тогава сме приети в нещо по - голямо от себе си.

Нека обичаме не самата любов, а един човек, приел образа на любовта. Защото който предпочита приближаването на любовта, никога няма да обича срещата ..

И влагането на любов във всяко наше дело. Пламенност в усърдието ни. Добре е човек да отдава светлината си и пламъкът е единственото мерило за качеството й. Смисълът на нещата се крие не в предмета, а в порива. Само тогава ставаме частица от една чудодейна мрежа, преобразила ни в нещо по-просторно от нас самите. И всички ние, с многоликата си любов, да служим на нейната слава. Защото нищо не може да се направи без любов. Колкото по-тежък е трудът, с който се изтощаваме в името на любовта, толкова повече се разпалваме. Колкото повече даваме, толкова повече израстваме. Но е потребен някой, който да приеме нашия дар. Защото да даваме не значи да хвърляме на вятъра.

Изчерпи ли се пламенното усърдие — значи руши се самият човешки градеж, защото той се крепи върху плам и усърдие. И какво е щастие ? Щастие е въодушевлението от делата и удовлетворението от трудът ни. Защото същественото не е случайният ни човешки жребий, а съзиданието, в което влагаме усилията си и което е преди всичко чудесно обединяване на усилията на един човек с всички хора и което се крепи и на теб и на мен.

Единствено важна е склонността, посоката и стремежът към нещо.

Рисувам сърца като симвил на онази обич, която е съществено да бъде вложена във всичко, което правим. Важно е и да се приучим на любов към другия, тъй като плодотворно е само обединеното усилие на единия и другия. И неувенчаното с успех усилие служи на онова, което ще сполучи. А успешната творба показва целта, към която се стремим заедно, показва я на оня, който не е достигнал съвършенство в своята. И този, който открива божественото, го открива за всички. Понеже живителните за човека сокове не идват от нещата, а от възела, който свързва нещата. Не от думите в книгата, а онази връзка между думите в книгата, която е любов, поезия и мъдрост от Бога. А любовта, смисълът на живота и вкусът към Бога са важни.

“Накарай ги да съградят заедно кула и ще ги превърнеш в братя. Но ако искаш да се намразят, хвърли им зърно.”.

Вътрешното човешко богатство не се предава чрез думите, а чрез връзките на любовта. И от една любов в друга ние си предаваме това наследство. Но ако един-единствен път прекъснем нишката, свързвала поколение с поколение, тогава тази любов загива и ние се превръщаме просто във фасада на празна къща, която ще срути при първия удар.